Роден съм през не толкова далечната 1987 година в гр. София. Аз съм от децата, а може би и последното поколение деца които сме имали истинско детство. През ранните си детски години до началото на бурния пубертет прекарвах летата си в едно село на име Косово, китно скрито в една балканска местност близо до границата със Сърбия. Като ви казвам детство имам предвид в пълната му сила, царевица на жар, кюфтета, торти и всякакви кулинарни шедьоври от кал, къпане в реката. Три пъти седмично се редяхме пред смесеният магазин за хляб, локум и лимонада…..това имаше, но щастието не е в изобилието и аз щастливо живеех този минималистичен селски летен живот. Още от малък имах страст да ремонтирам всякаква техника и постоянно мъкнех всякакви развалени уреди на комшии от селото в нашата къща за да ги поправям. Баба ми изпадаше в ужас, но си бях спечелил славата на сръчен техник. Не съм израснал сред деца защото на село нямаше. Компания ми правеха две прекрасни кучета които имахме,  ризен шнауцерът Арита и боксерът Роки. Още тогава разбрах, макар че по някога го забравям, че тази чиста и вярна любов която може да ти даде едно куче не можеш никога да получиш от човек в този свят, в който живеем.

С трепет чаках петъците, в които нашите пристигаха на село. Ревът на синия Москвич се чуваше от около 2 километра и тогава о, щастие –  тази съветска мммм да кажем кола носеше мириса на пъпеши, дини и сладолед! Все пак най близкото място където продаваха сладолед беше на 5 километра.

Участвах много активно в земеделската дейност на семейството, все пак да вадиш картофи под зоркото око на баба си, което фиксира всяка драскотина от мотиката по картофа, си е много сериозна школа за фината моторика на тялото.

Вечер след вечеря с баща ми се разхождахме към планината и си говорехме за много и най-различни неща от живота. И така улисани в тази магия идваше септември месец прибирах се в София която ухаеше наааа столица……. Първата картина в главата ми е бул. Цар Борис Трети по чието протежение на влизане в града през Княжево беше отрупан с кестени и липи. Аромат на люляк се носеше навсякъде. Започвахме училище и времето се завърташе в очакване на следващото лято……..

С трепет чаках петъците, в които нашите пристигаха на село. Ревът на синия Москвич се чуваше от около 2 километра и тогава о, щастие –  тази съветска мммм да кажем кола носеше мириса на пъпеши, дини и сладолед! Все пак най близкото място където продаваха сладолед беше на 5 километра.

Участвах много активно в земеделската дейност на семейството, все пак да вадиш картофи под зоркото око на баба си, което фиксира всяка драскотина от мотиката по картофа, си е много сериозна школа за фината моторика на тялото.

Вечер след вечеря с баща ми се разхождахме към планината и си говорехме за много и най-различни неща от живота. И така улисани в тази магия идваше септември месец прибирах се в София която ухаеше наааа столица……. Първата картина в главата ми е бул. Цар Борис Трети по чието протежение на влизане в града през Княжево беше отрупан с кестени и липи. Аромат на люляк се носеше навсякъде. Започвахме училище и времето се завърташе в очакване на следващото лято……..